Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.10.2006 11:19 - Експериментът Ирак
Автор: nmladenov Категория: Политика   
Прочетен: 5373 Коментари: 8 Гласове:
0

Последна промяна: 11.10.2006 09:56

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Пристигнах в Багдад на 4 юли. Има някаква ирония във факта, че кацнах в Ирак в деня на американския национален празник и трябваше да отпътувам за България на 17 юли - деня, в който режимът на Саддам е празнувал преврата, довел партията БААС на власт през 1963 г.  "За първи път ли отивате в Ирак?", ме пита египтянинът, който седи до мен в самолета. "Да, само за две седмици", отвръщам му. "И аз отидох в Багдад само за две седмици..." Пауза. Усмивка. "...и вече съм там втора година. Всички идват за малко, но, повярвайте ми, няма да искате да си тръгнете!" Това беше третият човек, който през последния месец ми казваше подобно нещо. Защо ли?

 

Полетът от Аман първо каца в Ербил, най-големия град в Северен Ирак и столица на кюрдската общност. Ербил, както и целият Кюрдистан в момента се развиват сравнително мирно и спокойно. Човек може да се разхожда по улиците, кафенетата работят. Идват и инвестиции - тук-там нови хотели, говори се, че Австрийските авиолинии ще пускат директен полет от Виена, строи се ново летище... На старото, на което кацнахме, гордо се вее кюрдското знаме и никъде не се забелязва флагът на Ирак.

 

Час след като излетяхме от Ербил, кацнахме на международното летище в Багдад. По-късно, вече облечен в задължителната бронежилетка и с каска на главата, сядам в бялата бронирана кола на конвоя, който ще ме отведе към т.нар. международна зона в Багдад. Магистралата, която свързва летището с центъра на града, е известна като

 

най-опасния път на света

 

но през последните месеци мерките за сигурност са подобрени - по протежението на шосето има поне пет контролно-пропускателни пункта, целият път е ограден с бетонни стени и много от преките, които излизат на него, са затворени. Конвоите, превозващи чужденците, са тежковъоръжени и облепени с огромни надписи "СТОП! НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙТЕ НА ПОВЕЧЕ ОТ 50 МЕТРА! СТРЕЛБАТА РАЗРЕШЕНА!", движат се бързо и не се съобразяват с останалите коли по пътя. Много иракчани смятат, че самото присъствие на подобни конвои по улиците на града е опасност за гражданите. Не са единични случаите, когато охранители са стреляли по хора и коли, смятани от тях за заплаха. Имало е и невинни жертви.

 

Същия ден се настанявам в караваната си в международната зона. Бързо разбирам, че всъщност не съм в Ирак, а в някакъв изолиран аквариум. Зоната е близо пет квадратни километра и е силно охранявана, в нея се намират много от държавните институции, посолствата и част от международното военно командване. Денонощно в далечината се чува стрелба, а понякога и по-големи експлозии, но те всички са извън зоната. Кола-бомба, граната и самоубийствен атентат звучат различно. Без да си познавач, бързо започваш да правиш разлика между тях и свикваш.

 

Свикваш и с бронежилетката и охраната

 

които винаги трябва да са с теб; с пясъчните торби, които ограждат караваната ти; с ограниченията, че не можеш да ходиш никъде сам; с постоянния пукот на хеликоптерите над главата ти; с тътена на експлозиите. В крайна сметка човек е силно адаптивно същество.

 

Да се говори за държава и държавни институции в Ирак в момента е малко пресилено. Всичко започва от нулата. За първи път в историята на Ирак днес има парламент, който е избран с прекия вот на хората. За първи път има правителство, плод на политически компромиси, не по-различни от тези, които се правят във всяка европейска страна. За първи път Ирак има конституция, одобрена с национален референдум. За първи път трите основни общности на държавата - шиити, сунити и кюрди, са представени във властта. Дотук добре. Тези постижения обаче все още не са достатъчни, за да има сигурност за гражданите срещу ежедневните терористични акции и атентати, които целят да предизвикат гражданска война и разпад на държавата. Правителството

 

не може да осигури електричество повече от два-три часа на ден

 

нито да предостави основни услуги като здравеопазване и образование.

 

Имах два въпроса, които задавах на всеки иракчанин, с когото работих. Вие всъщност искате ли да живеете всички заедно в една държава? И какво си спомняте за Ирак от времето преди Саддам? Вторият въпрос е плод на една моя теория, която гласи, че общества в преход се връщат първоначално към спомена си за периода преди идването на съответната диктатура. В България в началото на 90-те този спомен бе ярък, както и навсякъде в Източна Европа. Възстановиха се някои политически партии отпреди войната, върнахме се към идеята за Велико народно събрание от Търновската конституция.

В Ирак политическият спомен за времето преди Саддам е изтрит от съзнанието на хората. Попитах един народен представител защо в Ербил се вее само кюрдското знаме. Той се учуди на въпроса ми и поясни, че днешният флаг на Ирак няма нищо общо с традициите на държавата тук. Той е копие на египетското знаме и е въведен от Саддам, когато идеята за панарабизма е била модерна и Сирия, Египет и Ирак са обсъждали създаването на една държава. Този период бързо е отминал, но флагът е останал. Днес малко са хората, у които знамето на Ирак предизвиква някакви чувства на национална принадлежност. Попитах го какво е било знамето преди идването на партията БААС. Не можа да си спомни. Никой не можа да си спомни, докато един от преводачите не се заинтригува и потърси в интернет. Това беше и своеобразен отговор на моя първи въпрос - иракчаните днес нямат чувство на принадлежност към държавата Ирак. И може би това е най-големият идеологически проблем, който пречи на прохождащите институции и позволява на терористите да експлоатират разделенията в обществото. Ако френският крал Луи XIV бе казал "Държавата - това съм аз!", то Саддам е отишъл по-далеч и може да се твърди, че по негово време е била валидна репликата "Обществото - това съм аз!".

 

Идеологията на партията БААС е била вплетена в иракската идентичност

 

до такава степен, че днес реакцията срещу миналото прелива и в реакция срещу идеята за принадлежност към държавата Ирак. 

 

Експериментът да се създаде новата иракска държава върху разбиранията за върховенството на закона, човешките права, демокрацията и пазарната икономика е уникален. Днес този експеримент е под огромната заплаха на гражданската война. Много са страните, които нямат интерес от успеха на този експеримент. На първо място това са някои страни в Залива, където няма и скоро няма да има демокрация. Много от генералите на Саддам в момента живеят там, спонсорират и насърчават терористични организации, които да подкопават авторитета на новата власт в Багдад. Ако експериментът успее, т.е. в Ирак просъществува що-годе демократично управление, което се сменя с избори, а не с преврати, това ще се превърне в пряка заплаха за много страни в региона. Религиозните фундаменталисти в момента са в идеологически съюз с елементите на бившия режим дотолкова, доколкото и те не искат да успее експериментът в Ирак. Успехът му ще разбие и тяхната теза за цивилизационните различия между Изтока и Запада и ще докаже, че принципите на демокрацията - разбира се, адаптирани към местните реалности, може да функционират в ислямския и в арабския свят. Както между другото функционират успешно в най-голямата демокрация на света - Индия. За да попречат на този успех, терористите следват много проста и за момента успешна стратегия. Тяхната цел е да се вбие клин между шиитите и сунитие в Ирак и да се предизвика гражданска война и разпад на държавата. Затова се взривяват светини и на едните, и на другите.

 

Шиитите в Ирак имат подкрепата на Иран. Но политиката, която Техеран следва в момента, е значително по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед. Иран няма интерес от разпадането на иракската държава.

 

Техеран има интерес от изтеглянето на международните войски

 

- основно американски, от територията на Ирак, които възприема като пряка заплаха. Иракските шиити не са перси, а араби. Разбира се, те имат своята религиозна лоялност към Иран, но в много по-голяма степен в момента са основната група в обществото, която иска стабилизиране на управлението и някаква форма на демокрация. Причината е много проста - те са мнозинството в държавата. Сунитите, които традиционно са управлявали Ирак от създаването му след Първата световна война и са били привилегированата част от обществото по времето на Саддам, в момента са малцинство. Политическото разцепление в общността на сунитите е жестоко - от едната страна са тези, които са живели в Ирак по време на диктатора и търсят опити за политическо съжителство с шиитите и кюрдите; от другата са онези дисиденти, които са се върнали в Ирак след втората война в Залива. Те са и по-радикални, съответно и по-опасни. Третата група - кюрдите, са изградили своята автономия на север и много не се интересуват от проблемите в Багдад. Те изчакват и единственото, за което настояват, е запазване на тяхната автономия и справедливо разпределяне на приходите от петрола, голяма част от които идват от кюрдските територии.

 

За да успее демократичният експеримент в Ирак, той се нуждае от огромна помощ. Европа не може да си позволи да продължава да не присъства в Ирак. Не само с финансова подкрепа за възстановяването на страната, но и с политическа подкрепа за процесите там. Ирак има нужда от всичко в момента - от информация, от опит, от специалисти, от съвети... Неща, които Европа, а и България може да предоставят, ако имат политическа воля за това. За съжаление при липсата на обща европейска стратегия за Ирак всяка страна от нашия континент сама решава как ще действа. Великобритания, Холандия, Полша и Чехия присъстват. Присъства и Румъния. Има мисия на Европейската комисия.

 

Отсъства обаче България

 

Българският посланик в Багдад седи в София и страната ни пропуска уникални възможности за изграждане на контакти в новия Ирак. Разбира се, нашият контингент е там и има няколко българи по линия на НАТО, но политически ние не присъстваме. Отношението към България сред всички, които видях, бе изключително положително. Опитът, който ние можем да споделим с тях, традиционните връзки между обществата ни са капитал, който в момента се пропилява поради липсата на стратегическо виждане от страна на правителството и парламента на България.

 

Когато преди три месеца ми се обадиха с въпрос дали не бих отишъл в Багдад за две седмици за срещи в иракския парламент, не ми отне много време да дам положителен отговор. Да, опасно е. Но нали  бях сред онези народни представители, които гласуваха за участието на България в коалицията срещу Саддам. Гласувах за изпращането на българския контингент в Ирак. И нямах право да откажа да отида и да дам своя принос към нещо, за което съм убеден, че е в националния интерес на моята държава.

 

Всяка среща приключваше с дипломатичното: "Благодаря ви, че помагате на моята държава." Една от онези фрази, които свикваш да чуваш, но не се замисляш много върху съдържанието им. Докато не я чуеш, изречена от полицая, който в последния ден, преди да си тръгнеш, ти връща паспорта при напускане сградата на парламента. Експериментът Ирак има много противници, към знамето на Ирак няма особена лоялност. Но има и много хора, които искат да живеят в свободна и сигурна държава. Нашата отговорност е към тях. Проява на слабост и липса на стратегическо мислене е да ги загърбим, да се поддадем на страха от опасностите и да не направим максималното да им помогнем. Останалото зависи от тях.
---
Текстът бе публикуван в сп. ТЕМА



Тагове:   Ирак,


Гласувай:
0



1. dosheva - много добре звучат нещата
03.10.2006 12:41
Не знам много по темата, но съм доста отрицателно настроена към американската помощ в Ирак. Това, което си написал тук звучи различно и идеята за една подадена ръка ми харесва много. Късмет от мен :)
цитирай
2. pazzo - Чудесно написано.
03.10.2006 13:54
За пръв път чета толкова обширен и строен геополитически анализ. Благодаря за информацията и за гледната точка.

Поздрави.
цитирай
3. анонимен - Браво супер блог и супер постинг
03.10.2006 14:59
супер си Ники
цитирай
4. ssstto - За шрифта
03.10.2006 23:02
Каква е тази мания да се пише с дребен шрифт от седесарите?Последният постинг на А.Божков е неразчетим именно заради шрифта.Моля господина да внесе корекция в големината на шрифта и цялостното си отношение към хората.
Интересно пътуване,а снимките къде са?
цитирай
5. анонимен - относно Ирак
04.10.2006 14:00
това е едно друго, различно от стереотипите, мнение. на мен лично ми беше интересно.
поздрави
цитирай
6. nmladenov - бремето...
07.10.2006 01:44
echevеria, какво значи сунитите да смятат шиитите за цигани? Би ли обяснил какво имаш предвид. Нещо като арииците да смятат славяните за тор ли? Стана ми интерсно...

Между другото шиитите не са мнозинство само в Иран. Мнозинство са в Ирак и на други места...

Не искам да се заяждам но напоследък се дразня от изказвания тип 'всезнайковци' - ако с нещо в текста не си съгласен напиши какво е то, аргументирай се и да дискутираме. Иначе няма смисъл. Не и в този блог.
цитирай
7. анонимен - сбъркана работа
28.12.2007 07:44
е тази да даваш акъл какво да се прави, а още не си се запознал с проблема. За какво ти е да ходиш във времето преди Садам, първо отиди във времето преди камикадзетата, колите бомби и противопоставянето шиити - сунити - кюрди.
А всяка продължаваща намеса води до политически грешки и човешки жертви.
Нали разбираш, че не всяка сбъркана представа е вярна за другата страна. Понякога е твърде опасна. Твоето мислене - също.
цитирай
8. анонимен - Експеримент
28.12.2007 07:46
ли е смъртта на хиляди хора?
И в концлагерите са наричали тази политика експеримент. Осъден от Нюрнберг.
Имаш ли мнение?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nmladenov
Категория: Политика
Прочетен: 929441
Постинги: 87
Коментари: 633
Гласове: 1350
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол