Крайно време беше да започна да пиша отново. Повторно се извинявам на всички, че това се случва чак сега и че пропуснах кампанията за Европейски парламент. От „кампанийна” гледна точка може би тогава трябваше да пиша най-активно, но нямах сили. След изборите, когато започнахме работа в Брюксел – тогава беше вторият подходящ момент. Уви, пак не събрах сили и енергия. Но и истината е, че първите дни нямаше нищо интересно. Освен объркването от новата работа, постоянното тичане напред-назад и осъзнаването, че за да направиш нещо в ЕП трябва да мине време докато се ориентираш в паяжината от процедури. Сега вече се чувствам по-добре. Екипът ми е на мястото си, процедурите започват да се проясняват. И днес реших да започна да пиша. А имаше и повод. Така че дотук с въведението и по същество за повода. Всяка година Европейският парламент връчва наградата "Сахаров" за свобода. От месец текат неформални обсъждания за номинациите. Днес беше крайният срок. Преди малко завърши и заседанието на парламентарната група на ЕНП-ЕД (десницата, нашата група) на която трябваше да се реши дали нашата група ще номинира някого или всеки депутат ще може да издига предложения. Започвам с днешното заседание, може би, защото имаше някаква символика в него. Две бяха предложенията за номинации днес – Сали Махмуд Осман, защитник на човешките права в Судан, и Анна Политковская. Наистина достойни кандидати. Символични. Дарфур е раздиран от хуманитарна криза и да защитаваш жертвите на насилието там в момента изисква огромна смелост. И Анна Политковская. По естествен начин всички от бившите източноевропейски страни застанахме зад кандидатурата й. Не само ние, разбира се, и в крайна сметка тя е номинацията на европейската десница. Но друго беше интересно. По време на дебата видях с очите си как Европа се променя и защо на много хора от старите страни членки им е трудно още да осъзнаят че ЕС днес е различен от стария съюз между богатите „стари дами” на Европа. Всички ние все още носим спомена за миналото, все още се вълнуваме страстно от теми като свобода, права и демокрация. Често сме улисани в ежедневието на проблемите, които всеки един от нас има. Но когато стане въпрос за фундаментални въпроси, нямаме проблем да ги защитим и го правим със същата страст, с която бихме се борили за въпросите на ежедневното си оцеляване. Може би защото знаем колко е крехка и колко лесно може да бъде загубена. Колко трудно се печели и колко трудно се отстоява. Анна Политковская се превърна в символ далеч надхвърлящ пределите на Русия. Символ, който трябва да ни напомня, че ако не бъдем бдителни стъпка по стъпка свободата може да бъде загубена и изместена от диктатура - „безмълвно, безнадеждно...”. Диктатура, която раздели Европа и света в продължение на 50 години, коства не стотици хиляди, а десетки милиони живота. В третата серия на Междузвездни войни, когато Републиката се преобразува на Империя се чува знаменитата реплика – „Значи така, с овации идва края на свободата” (цитирам по памет). И затова Анна Политковская заслужава наградата и заслужава именно нашата група да я номинира за нея! Защото Европа вече е различна и колкото на някои хора да не им се иска ние – източно европейците – сме в ЕС. И нашият глас ще се чува все повече и повече. Постепенно ще научим процедурите. Ще свикнем с езика на бюрокрацията. Но се надявам никога да не забравяме от къде тръгнахме и какво преживяхме, за да стигнем до тук. Наградата „Сахаров” за Политковская ще даде надежда на много хора в Русия и по целия свят. Дано така да мисли и останалата част от Европейския парламент. От големите парламентарни групи, към днешна дата, единствено ЕНП-ЕД има номинация. Социалистите са оставили всеки депутат да решава сам кого ще подкрепи. Понякога политиката наистина е мръсна работа. Но има моменти, в които разбираш, че има смисъл. И тези моменти обикновено траят около 30 секунди, но те зареждат с енергия да продължиш. Днес за мен беше такъв момент. Може би и затова реших да започна отново да пиша в блога.  

А къде да потърсим надеждата за хората за в България ?

Аз мисля, че си струват всички усилия дори и заради тези 30 секунди, които дават тласъка и куража за следващата голяма крачка.