През последните години желанието на България да стане член на НАТО и ЕС отразяваше широкото обществено разбиране, че светът след края на Студената война се е променил. В нашия случай за по-добро. Няма го идеологическото противопоставяне между изтока и запада, пазарната икономика и индивидуалната свобода постепенно хванаха корени, обсебващата тоталитарна диктатура остана зад гърба ни. Криво ляво го докарахме и до Европейския съюз. След 1989 светът тръгна към по-добро и за останалата част от бившата Източна Европа.   Едни и същи обществени процеси обаче означаваха различни неща в бившите сателити на Съветската империя и в нейните предели. Така смятаха отделните политически елити, докато за хората и тук и там желанието бе едно - свобода, демокрация, човешки права и икономическа сигурност. Ако от Варшава до София се формираха мощни политически движения, които издигнаха платформата на реформата и отвореното общество, то в Русия подобните движения останаха слаби и успехите им останаха малки. Руската политика днес е продукт на мисленето, че промяната след края на Студената война не е задължително да е към по-добро за Москва. Русия загуби статута си на супер-сила, империята й се разпадна, етно-политически конфликти тлеят на територията на самата руска федерация.   Видиш ли, държави като Грузия и Украйна решиха да изберат път на политическо развитие различен от този, който води към Кремъл. 15 години след падането на Берлинската стена се заговори за членството на двете бивши съветски републики в НАТО и ЕС. Последва и отговора на Москва – пълна мобилизация на всички икономически, военни и политически лостове за засилване на влиянието и контрола върху периферните за Русия територии. В началото на юни руският външен министър Сергей Лавров каза пред парламента в Москва, че „всяка държава има правото да взима суверенни решения... но приемането на Украйна и Грузия в НАТО ще означава голямо геополитическо разместване и ние ще оценим подобни действия от гледна точка на нашите интереси.” Доста недвусмислено послание за един дипломат. На Коледа миналата година видяхме как газта бе използвана за безпрецедентен политически натиск върху Украйна. От няколко седмици сме свидетели на скандална реакция на Москва по повод ареста на четирима руски военни в обвинения за шпионаж в Грузия.   Шпионски скандали периодично се появяват къде ли не по света, дори и между съюзници. През 1985 в САЩ арестуват високопоставения служител в американското разузнаване Джонатан Полард по обвинения за шпионаж в полза на Израел. Екстрадиране на дипломати и военни аташета с обвинения в шпионска дейност бяха един от основните инструменти на играта по време на Студената война. Но нито веднъж подобен скандал не е бил последван от колективни наказания, каквито Москва в момента налага на Грузия – спиране на издаването на визи за грузински граждани, прекъсване на пощенските и транспортните връзки, забрана за банкови операции, икономическа блокада и др. Решението за масовото експулсиране на грузинците от Русия може да бъде сравнено с най-тъмните периоди на нацизма в Германия и сталинизма в Русия.   От идването на Саркашвили на власт в Тбилиси Русия си поставя три цели по отношение на Грузия – да предотврати интеграцията на страната в НАТО, да принуди правителството да се откаже от намеренията си да възстанови контрола си върху Абхазия и Южна Осетия и да принуди управляващите да смекчат тона по отношение на Москва. Тези условия са неприемливи за Саркашвили. Интеграцията с НАТО е принципен и ценностен въпрос за неговата администрация, а правителството фактически дойде на власт с ангажимента да възстанови териториалната цялост на Грузия. Същевременно консенсусът в Тбилиси е че, за да се подобрят отношенията с Русия, трябва да бъдат изпълнени три условия – Кремъл да приеме про-западната ориентация на Грузия, включително и евентуалната й интеграция в евро-атлантическата система за сигурност, да прекрати подкрепата си за отцепническите движения и да оттегли войските си от грузинска територия, като те бъдат заменени с международни сили.   Решението на Тбилиси да арестува руски военни, както и десет грузински граждани, с такива тежки обвинения на дали е взето лесно. Вероятно е продиктувано от много фактори, включително и предстоящите към момента местни избори, желанието на страната да се „докаже” пред НАТО, опит да се провокира Русия, за да се види до къде ще стигне реакцията й, желание да се привлече вниманието на международната общественост към тази страна, която след „розовата революция” като че ли беше забравена и оставена на себе си и т.н. В крайна сметка предаването на руските военни в ръцете на ОССЕ, заедно с цялата документация по обвиненията и доказателствата за тях, бе разумен ход, за да се предотврати наближаващата буря. Трябва да се отбележи, че не за първи път Тбилиси екстрадира руски граждани за противодържавна дейност и опити за предизвикване на метежи в армията. Последният скандал явно преля чашата на търпението и на двете страни. „Има граници, които всяка самоуважаваща се държава би защитила.”, заяви грузинският президент Саркашвили след ареста и добави, че в създалата се ситуация всяка страна би реагирала по подобен начин. След първоначалните обвинения от Москва към Тбилиси в „държавен тероризъм” последва и наказателната акция. Заплахата бе ясно формулирана от президента Путин в риторичен въпрос – „Те [грузинците] се чувстват спокойни, сигурни и защитени от своите чуждестранни спонсори, но това дали наистина е така?” Краткосрочната цел я ясна – смяна на правителството в Тбилиси, дългосрочната също - да отправи ясно послания към всички други бивши съветски колонии, че всеки опит за противопоставяне на Русия ще бъде смазван безмилостно.   Реакцията на Москва е само повърхността на много по-сериозен проблем, а именно неспособността на Русия да задържи бившите съветски републики в общност основана на хуманни ценности, споделена история и визия за икономическо и социално развитие. Без значение дали в Тбилиси или Киев всеки демократично мислещ политик гледа към ЕС – като модел за развитие – или към НАТО, за да гарантира сигурността на държавата си. Никой не търси подкрепата на Москва ако иска да гради демокрация, защитава човешки права или изгражда пазарна икономика. За всичките 15 години след края на комунизма управляващите в Кремъл не успяха да изградят модел на икономическо и социално развитие, който да се допълва с европейския. Русия, която печели стотици милиарди от високите цени на петрола, вместо да ги инвестира в по-добър живот за руснаците, предпочита да използва газта и петрола за безсмислени геополитически игри, които нито решават тежките социални проблеми на средния гражданин на федерацията, нито създават работни места. Москва се превърна в един от най-скъпите и луксозни градове в света, докато на 100 км от него хората продължават да живеят в средновековието. Постоянно медиите пишат за мини рухнали поради липса на инвестиции в сигурността, стари самолети паднали поради лошо поддържане. Но вместо да инвестира в по-добри условия на труд, образование, здравеопазване и квалификация, Кремъл обявява нови програми за превъоръжаване. Варварската реакция на Москва по кризата в Грузия доказа, че в центъра на руската политика не стоят проблемите на гражданите, а геополитическите блянове на политици живеещи в миналото. Докато това не се промени Русия няма право да се нарича европейска държава, а още по-малко има основание да критикува онези бивши съветски републики, които искат да се върнат в лоното на европейското цивилизационно пространство.

Добре е тези истини да се повтарят по-често.
Поздрави, Дилмана

Мислите ли, че Русия <b>иска</b> да се нарича европейска държава? Това, че отвреме навреме се самоназовава така в някаква конкретна ситуация, дали означава, че тя се самоопределя като такава, или?

Добре, Ники, анализираш Русия, Грузия и т.н., но анализирай позицията на България спрямо този конфликт. Аз лично това бих желала да чуя. Благодаря.

"evropeiska darjava" stranno opredelenie... neka ne idealizirame tolkova evropeiskia model na politika

Поздравления, Николай!
Весела Илиева